Блог на Радислав Кондаков

Открита 1 януари 1801г., Церера е най-големият астероид от пояса между Марс и Юпитер, като до 1880г. е считана за нормална, а от 2006г. има статус на малка планета. Според някои астрономи, тя е била сърцевината на разрушената голяма планета, наречена от древните шумери Тиамат, а от астролози като Николай Дойнов – Фаетон. Митология Церера е древноримската богиня на плодородието, посевите, зърното и хляба, като в древна Гърция е назована Деметра. Управлява животворните сили на Земята, а също така и разрушителните на подземния свят. Почитана е като закрилница на майчинството и брака, и е считана за покровителка на житните растения и реколтата. Древните гърци виждали Деметра в съзвездието Дева, и са си били съвсем прави.

Разказът е базиран на действителен случай Не помня колко дълго седях като препариран пред една от витрините на музея в Хирошима. Болката и тъгата протягаха лепкавите си ръце от всяко кътче на сградата, чийто стени бяха пропити от безумно страдание, което сякаш беше живо. Като че ли прашната гъба на смъртта не бе успяла да отвее душите на тези, чиито мечти, живот и любов са били погребани сред сивия бетон.

Образът на „Бай Ганьо” е въплътил в себе си сериозна част от недостатъците на българина, за съжаление – без даде път на някоя друга положителна черта. Но природата винаги търси равновесие и може би това е една от причините родната литература да се сдобие с друг свой герой – бай Митар пророкът. Наистина, в едноименния си разказ, Михалаки Георгиев като че ли се е опитал с един акорд да предаде цялата съкровищница на българския дух. „Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше. Никаква вергия не плащаше, но и никой му я не искаше. Не беше вързан за никаква работа, но навсекъде беше и навсекъде работеше — не беше ничий, но беше на всички. Не беше нито епитроп, нито клисар, нито псалт, но винаги се навърташе в черква, когато имаше некоя работа.”

Кръвта от трънливия венец бе засъхнала на тънки, червени ивици по подутото, посиняло лице на галилееца. Гвоздеят жадно разкъса плътта му и се спря в тежкото дърво. Ужасяваща, болката се роди в китката   и бясно препусна през ръката, за да се вреже в главата му. Изтръпна, навсякъде се впиха люти игли. Черни мухи се спуснаха в раните му, привлечени от прясната кръв, смукалата им жадно запиха последните капки живот на скованото тяло.

Георги се прибра скапан от офиса и ядно хвърли чантата с лаптопа на коженото канапе. В момента имаше годишно приключване и покрай това – тонове домашна работа. Дори не се преоблече, седна пред компютъра въоръжен с чаша кафе и впери очила в счетоводната си програма.

  Мразеше сутрешните лекции. Бяха рано, твърде рано. По математика, разбира се. Така или иначе, почти всичко беше математика. По дяволите, да беше кандидатствал друго, поне нямаше да се налага да става, когато и   най-амбициозните петли ощя спяха дълбоко. Черна дъска, тебеширени формули, дълги по три реда, оловни клепачи. Гласът на професора звучеше все по-глухо, картината се размиваше и прекъсваше. 

Отчаяно беше търсил любовта през целия си живот, но съдбата категорично му бе показала среден пръст. Като бе изучавал образа си в огледалото, както и външния вид на другите мъже, той оставаше с твърдото убеждение, че никак не е грозен. Тази хубава новина беше донякъде помрачена от неприятния извод, който следваше – просто беше смотан.

Учителят го прие в тясната си стаичка, която отвътре му се стори далеч по-просторна. Легло, два стола и маса се къпеха в бяла, мека светлина. Като закъснели птици, отлетяха часове в молитва и безмълвие, готвеха се за нощта на неговото посвещение. Смрачи се и земята се сгърчи, гневни облаци разрошиха небето. Ученикът потръпна, вън вече валеше. Капките биеха тревожно, а мракът сякаш дебнеше душата му. Учителят мълчеше все едно   го нямаше отдавна. Не идваха сияйните цветове и чудни екстази, не се явяваха незнайни видения и неписани тайни.

Ако някоя безлунна нощ завари теб, страннико, между езерата Рилски и ти склопиш очи, надвит от сън безпаметен, то шеметният танц на падащи звезди ще ти разкрие тайна, която няма да разкажеш никому. Ще видиш тогава жена и мъж, по-снажни от тополи, а сърцата им – горещи от любов. Живеели сред дъхави цветя, нашарили зеления килим, под зоркия поглед на скалисти, недостъпни   върхове. Вода от бистрите потоци, плодове от щедрите дървета и обич от планинската душа – дар за младите влюбени. А щастието им благодаряло на боговете и карало въздуха да трепти.

Бяха дванадесет, всяка със своя цвят. Красиви и нежни, но огромни пеперуди, закачаха се с мен. Не, не бяха никак страшни. Обичам да си играя, особено с мама и тате, но луната ме изненада с тях – създанията с ефирни крила. Говорих им, а те летяха в кръг, кацаха навсякъде и обагряха въздуха. 

Ти целия разранен и гладен си О, певецо с лира в ръка И взорът син разтваря се В разлюляната гора А очите й Хиляди, погубени Изгарят бялата снага И тъмен шепот на безверници Съдира нежната душа