Орфей

Ти целия разранен и гладен си

О, певецо с лира в ръка

И взорът син разтваря се

В разлюляната гора

А очите й

Хиляди, погубени

Изгарят бялата снага

И тъмен шепот на безверници

Съдира нежната душа


 

Ти запя, Орфее

С пръсти лирата погали

И онемяха хора, зверове и ручеи

Копнеж незнаен в тях пробуди се

Копнеж прадревен, копнеж незнайно от кога

Отдалече идеш ти

Да уловиш душите заблудени

Които плачат, хълцат, стенат

Притиснати от ноктите студени

Във ъгъла на кухата вселена

В гнездото на грабливата царица

И ето те пред нея

Полугола, накитена и властна

Ти нямаш сили очите й да срещнеш

А тя те гледа – тъмно, сластно

О, Орфее – тя те мигом пожела

За неин цар – съпруг на великата Родопа

Ще се стопи ли божественият дар

В черната утроба на блуд и на кощунство?

Ти – надменен чужденец

Презрял ложето на бесовска царица

Дързък и безумен хубавец

Ти сам скочи в лапите на гневната лъвица

Но още крачки ти направи

По трънливата пътека , водеща към гибел и разруха

Ти сбра момци, мъже и старци

За да говориш слово за метеж и свобода

О, лъжеверецо – тя копнееше да ти прости

Че цяло царство ти превърна в племе от жени

Но още крачки ти направи

По трънливата пътека ...

О, да, вярно – ти с поглед кротък и песен тиха 

Успя сърцето да плениш

Но кой ти каза, че можеш с огнени цветя

Вакханска вяра да ломиш?

И когато със измама и коварство

Менади, блудници и жрици те завлякоха

И хвърлиха те кървав в нозете й

С дрехи и душа разкъсани

Тя с треперещи ръце прегърна те

И зашепна на трупа ти

– Родопа те желае

А тежките крила на ужаса

въздуха  над тъжната гора разклатиха

Ти себе си на семена – узрял

Разпръсна по заспалата вселена

За да запееш песента на звездно цвете

Поникнало от зърното алмазено

на музика небесна

Радислав Кондаков