Една история от музея в Хирошима

Разказът е базиран на действителен случай

Не помня колко дълго седях като препариран пред една от витрините на музея в Хирошима. Болката и тъгата протягаха лепкавите си ръце от всяко кътче на сградата, чийто стени бяха пропити от безумно страдание, което сякаш беше живо. Като че ли прашната гъба на смъртта не бе успяла да отвее душите на тези, чиито мечти, живот и любов са били погребани сред сивия бетон.

Не слушах безгласните им вопли, бях погълнат от малките бебешки ританки зад стъклото – те ми изглеждаха познати, като тези у дома. Разбира се, досещах се, че сухата ръжда по тях е именно кръв, но твърдо отказвах да го приема.

-         Бих могла да Ви разкажа историята, ако желаете.

Гласът на служителката, която неусетно бе изникнала до мен, едновременно ме сепна и  успокои. Английският й бе странен, а тонът – учудващо равен за подобно място.

-         Да, разбира се. – прокашлях се нескопосано, в опит да отговоря.

-         Няма да Ви отегчавам. Майка му е бягала с него на гръб, а цялата й кожа е горяла. Само там, където е било бебенцето, е била предпазена. След няколко часа бебето починало, но жената до последно се е надявала да оцелее, дори не му дала вода, защото чула, че е заразена. Така и умряло, жадно. Майка му си заминала след месец и до края повтаряла, че детето спасило живота й. Последните й думи били – „Поне водичка да му бях дала.”

Съжалих за любопитството си. Опитах се да пресуша влагата от очите незабелязано, не знаех как да реагирам. Чух, сравнително ясно, собствения си глас:

-         Откъде знаете всичко това?

-         Аз съм сестрата на бебето, тогава бях с мама и него.

Стори ми се, че изрече думите с равен и спокоен глас - думи, които съзнанието ми твърдо отказа да приеме.

Радислав Кондаков