Домашно по математика

 

Мразеше сутрешните лекции. Бяха рано, твърде рано. По математика, разбира се. Така или иначе, почти всичко беше математика. По дяволите, да беше кандидатствал друго, поне нямаше да се налага да става, когато и  най-амбициозните петли ощя спяха дълбоко.

Черна дъска, тебеширени формули, дълги по три реда, оловни клепачи. Гласът на професора звучеше все по-глухо, картината се размиваше и прекъсваше. 

Събра сили и прошепна на съседа:

-         Не ме буди.

Все пак го събуди. Подвикна му от вратата на тръгване и се загуби в тълпата от студенти, които препускаха из коридорите.

Огледа се, беше сам в залата. Лениво преписа задачата от дъската. През ума му се провлачи сънената мисъл, че обича домашните, защото винаги можеше да поспи, докато ги решава. Тръсна глава, за да се оттърве от лепкавата глупост и се затътри към стаята по информатика.

Справи се с домашното. Жалко, че проспа лекцията, защото никак беше лесно, три дни се тормози с него.  Но сигурно затова накрая беше особено доволен - дотолкова, че не дочака следващото занятие, а посети професора в приемното му време. Всъщност използваше всеки сгоден случай да се изтърси в кабинета му, това  му вдъхваше странна  увереност, която го крепеше по време на безкрайните сесии.

Белокосият преподавател вече десетина минути се взираше в листа със задачата.

„Трябва яко да съм се осрал.” Усети как китайски иглички прободоха тялото му, а на глас каза:

-         Сгрешил съм, нали?

-         Де да бяхте сгрешил колега, де да бяхте сгрешил...

-         Моля? В смисъл?

Професорът се изправи, а гласът му трепереше, все едно пред него стоеше грозно, разсекретено от американска база извънземно.

-         Ами...такова...всичко е вярно...Само че това не беше домашно! Та това е един от примерите, които ви дадох за материала „Нерешими задачи”!

Радислав Кондаков